— Каква глупост!… Та как играете така?

— Това не сме го измислили ние, ваше-ство… Пази боже… Ние само, за да опитаме…

— Я обясни, Звиздулин! Как играехте? Аз всичко видях и чух, като ме бихте с Рибников… Хайде де, какво се двоумиш? Няма да те изям! Разправяй!

Звиздулин продължаваше да се стеснява и страхува. Най-после, когато Пересолин взе да се ядосва, да пухти и да се зачервява от нетърпение, той се подчини. Събра снимките, размеси ги, нареди ги на масата и почна да обяснява.

— Всяка снимка, ваше-ство, както и всяка карта, си има свои същност… значение. Както в тестето, така и тук има петдесет и две карти и четири цвята … Чиновниците от казьонната палата са купи, от губернското управление — спатии, служителите от ведомството на народната просвета — кари, а пики ще бъде клонът на държавната банка. Тъй… Действителните статски съветници при нас са аса, статските съветници — попове, съпругите на лицата от четвърти и пети клас — дами, колежките съветници — валета, надворните съветници — десетки и така нататък. Аз например — ето моята снимка — съм тройка, понеже като губернски секретар…

— Виж ти… Аз, значи, съм асо?

— Спатия, ако позволите, а нейно превъзходителство е Дама…

— Хм!… Оригинално… Я да изиграем една партия! Да видя…

Пересолин съблече палтото си и с недоверчива усмивка седна до масата. Чиновниците също седнаха по негова заповед и играта започна…

Прислужникът Назар, който дойде в седем часа сутринта да измете стаята, остана смаян. Картината, която видя, когато влезе с четката, бе така поразителна, че той я помни дори и тогава, когато пиян лежи в несвяст. Пересолин, блед, сънлив и разчорлен, стоеше пред Недоехов, държеше го за копчето и му говореше:

— Ама разбери, че не можеше да хвърлиш Шепельов, като знаеш, че имам себе си и още трима. Звиздулин има Рибников и жена му, трима гимназиални учители и моята жена, Кулакевич — банкови служители и трима дребни от губернското управление. Трябваше да хвърлиш Кришкин! Не гледай, че излизат с казьонната палата! Те са хитри!