Писулин раздаде отново и чиновниците продължиха:

— Държавна банка…

— Две — казьонна палата…

— Без коз…

— Играеш без коз? Хм!… Губернско управление — две… Като ще се мре, да се мре, дявол да го вземе! Миналия път с народната просвета останах без една, сега с губернското управление ще се накисна. Поврага!

— Малък шлем на народната просвета!

— Не разбирам! — прошепна Пересолин.

— Излизам със статски… Хвърляй, Ваня, някой титуляшка или губернски.

— За какво ни е титуляшка? Ние и с Пересолин ще бием…

— А пък ние на твоя Пересолин един в зъбите… в зъбите… Ние имаме Рибников. Ще останете без три! Давайте Пересолевица! Няма какво да я криете под маншета, хубостницата!

„Жена ми подкачиха… — рече си Пересолин. — Не разбирам.“

И като не искаше да остава повече в недоумение, той разтвори вратата и влезе в стаята. Да беше се показал пред чиновниците самият дявол с рога и с опашка, не би ги слисал и уплашил така, както ги уплаши и слиса техният началник. Да бе се явил пред тях починалият миналата година екзекутор, да бе им заговорил с гробовен глас: „Следвайте ме, сатани, в място, отредено за мошениците“, и да ги бе лъхнал с мъртвешки хлад, нямаше да пребледнеят така, както пребледняха, когато видяха Пересолин. На Недоехов от уплаха дори му потече кръв от носа, а на Кулакевич дясното му ухо защрака и вратовръзката му сама се развърза. Чиновниците хвърлиха картите, бавно станаха, спогледаха се и устремиха очи към земята. Една минута в стаята цареше тишина…

— Добре преписвате отчета! — започна Пересолин. — Сега разбирам защо толкова обичате да се занимавате с него… Какво правехте сега?…

— Ние само за малко, ваше-ство… — пошепна Звиздулин. — Снимки разглеждахме… Почивахме си…

Пересолин се приближи до масата и бавно вдигна рамене. На масата имаше не карти, а снимки с обикновен формат, отлепени от картона и залепени върху карти за игра. Снимките бяха много. Като ги разглеждаше, Пересолин видя себе си, жена си, много свои подчинени, познати…